Горещата вана стопи напрежението и заключи в малките си мехурчета две-три неудовлетворености... могат да почакат до утре, свикнали са да чакат. Отпуснах се. Потопена до шия в ароматната пяна...сладко безвремие. Мислите бягат... отритнати чувства. Само покой... шепот на носталгия по неусетно изгубено парченце АЗ. Не ми е тъжно, просто спокойно. Сънувам облачета нежност, плувам в тях... отлитам, пак се гмуркам. Засилвам се, а после се връщам обратно в кръг от спомени...блуждая, дишам леко... сякаш никога не съм имала нужда от по-малко въздух. Паяжина от недоуловени сенки ме владее и оплита... оставям се.. покорно доволна, безволева...
Бавно отварям клепачи. Оттърсвам се от себе си. Свърши...Колко време спечелих? Няколко мига... Скок обратно в реалността. Наполовина празната чаша залитна, но мокрите ми пръсти я обгърнаха малко преди да се строполи на плочките. Бавно се изправих и довърших съдържанието й, разливащо се в гърлото ми в тон с прегръщащите тялото ми капки. За две години така и не успя да запомни, че предпочитам бяло вино. Посегнах да взема хавлията... почти се подхлъзнах. Наметнах жълтото пухкаво блаженство и изстисках косата си. Ключът превъртя два пъти в ключалката. Точно навреме. Излязох в коридора, натъквайки се на зачервеното му от студ лице.
- Можеше да ме изчакаш...Умирам за гореща баня.
- Специално съм ти я затоплила. Влизай, парата не обича да чака...
- Казвал ли съм ти колко прелестно изглеждаш в жълто?
- Не, но ми обеща да вземеш шоколад.
- Знаеш, че си спазвам обещанията. - придърпа ме бързо към себе си, поднасяйки ми студените си устни. Ловко измъкнах станиоленото блокче от джоба му, докато сваляше със свободната ръка палтото си.
- Хайде, бягай натопло. Още не си оздравяла. - откъснах се от прегръдката му и се отправих към кухнята. Чаят нямаше да се направи сам.
- Чу ли прогнозата за времето. Утре щяло да има сняг. - провикнах се,слагайки джезвето на котлона.
- Ужас. Тая гадна зима все се пръква неочаквано.
Една врата се трясна зад гърба му... Всъщност две, ако броим тази на банята.
...
Развилняла се духом, отпивах малки глътки от отдавна изстиналото кафе. Реех се, слята с пейзажа, дишащ през прозореца. Лаптопът кротуваше в скута ми, зяпайки ме укорително с немигащите си очи.
-Добро утро. - колко отдалече идваше този глас. А лекият допир, жилнал бузата ми, целувка ли беше? Не можах да извърна поглед и съзнание, за да регистрирам случващото се. Хипнозата не ме пускаше.
-Да, както и предположих. Две глътки и половина. За какво си сипваш цяла кафеварка, като не можеш да я изпиеш?
Нови празни думи минаха през ушите ми и се удавиха в пространството, зеещо между мен и снежната приказка.
- Мамка му, колко е натрупало. Трябва да взема вериги за колата.
Боричкането на малките бели пухчета  превръщаще в магия полета ми. На пръсти се прокрадна онова щастие, което бях забравила, че мога да изпитвам. Свобода на спомени, тлеещи в съвършенството на украсена от копнеж представа.. Като развързани затворници ликуваха... детската наивност, художничка на замъци... багри,шарещи в душата ми... копринена радост, безгрижие...спокойствие...непорязано и целичко, само мое си... вятърът на промяна, събаряща нещастни снежни човеци...предчувствах подаръци. Очакваната Коледа щеше да настъпи, по-прекрасна от бляскавите очи на мечтите ми.
- Позната ми е тая усмивка. Музата винаги те навестява през ноември. Довърши ли го?
- Не... той отдавна се довърши сам. Сега пиша нов...
- Пак ли ще го зарежеш по средата?
- Да, защо?
Обичам, когато мълчанието е пълно със снежинки. Един почти приятен студ, от който не те побиват тръпки. Кристално примирение... дъх, оставящ запотени петна по прозорците... подканващи те да се нарисуваш наново с пръсти върху тях.
- Нещо липсва... нещо...знам, че го знаеш..
Вестникът прошумоля неестествено.Стори ми се, че отново царувах над вниманието Му.
- Направих резервация за Нова Година. Хотелът е страхотен. Само трябва да се доуточня с Иван и Мира...да не вземат пак да ни врътнат някой номер като миналата година...чее
- Колко пъти на ден си мислиш за мен?
- В петък трябваше да ходим у вашите, нали? Моля те, измисли как да ме покриеш... перфектна си в оправданията. Не мога да си пропусна собствената изложба.
- Два. Сутрин преди да излезеш... и вечер, малко преди да свършиш.
Звънът на телефона не беше пренебрегнат. След "Ало"-то запалих цигара. Той също. Три минути уговорки. Мисля, че стигнаха до споразумение. С тази продадена картина щяхме да си купим нова печка, щях най-сетне да му изпека любимите канелени курабийки... почти усетих сладкия мирис... комбинацията от топъл жест, уют и взаимност.
- Виж, трябва да тръгвам. Ще ти се обадя на път за ресторанта да те подсетя, че пак ще закъснееш. Откога имам уговорка с брат ми... а Ели постоянно ти праща поздрави. Роклята ти е на химическо, да не забравиш да минеш към обяд да си я вземеш.
Набързо изстреляните му напътствия ме профучаха покрай мен като нечакан експрес. Вероятно скоро щеше да му хрумне да ми прави списъци, залепени с магнит на хладилника... с онези  жълти листчета, които видях онзи ден в магазина за лев. Всеки път преди да замине, майка ми ми завещаваше по няколко - полей цветята, измий банята, купи грах, избърши праха... вземи си лекарството. Избирах си по три... Свършвах едно... в най-добрия случай.
Преди да се изниже, се поколеба... върна се няколко крачки назад и ме гушна. Обезкуражаващо нежно, но и със закриляща твърдост.
- Снощи беше страхотно. Ще се видим довечера.Обичам те. - Целувката му бе различна от тези през изминалия месец. Спомних си за канелените сладки, дългите разходки из Градската... усмивката му, когато ме изпращаше, окриляща надеждата ми, че и утре ще чуя гласа му... сренощните ни разговори в любимото ми кафене... първия хубав секс, първата истински смешна шега ... първия скандал и първите сълзи, последвани от най-приятното въможно сдобряване.
Прозорецът на дневната се отвори от течението. Усещах снега по кожата си, макар от входната врата да ме посрещаше единствено мразовитият ноемврийски вятър. Избутах го лекичко и затворих след него... понечих да заключа, но връзката с ключове не намери опора във вкочанените ми пръсти и се тръшна безпомощно на пода. Не я вдигнах, не бях сигурна дали съм готова...
Дали казах всичко онова на глас, или само си го мислех, щадейки го с очакваните отговори.. Нямаше да разбера.
...
Керемиденият шал бе подарък от сестра ми, винаги съм го обичала. Щом го зърна на закачалката мигом се сещам за нея и изумрудените й очи, в които винаги откривам нужното парченце от пъзела, изпиващ силиците ми. Трябваше да й се обадя, откога се каним да се видим на по какао и да изгълтам на екс поредния й вълнуващ разказ. Митко не се беше оказал правилният човек, Илиян пък още по-малко. Дали още някой й е посветил стихотворение? Милите хора..кога ли ще прозрат колко усилия й коства да маскира неромантичната си душа, само и само да не ги обиди.
Минах през старото ни жилище... беседките, овехтялата тенис маса... любимата ни пейка и пясъчника, в който като малки си готвехме цветни салатки за куклите. На пролет щеше да е почти същото... нашите малки последователи щяха да извадят своите кофички и беззъби усмивки, готови да ни повторят със своя уникален почерк. Но сега беше пусто и призрачно бяло, без снежни туловища и странни подобия на шейни, без вихрушка от неугасващо вълнение... Сякаш само ние се радвахме толкова на първия полъх на зимата и го вдишвахме с пълни гърди още преди другите да са усетили миризмата на непитащата промяна. Не, не ми липсваше това време... виждах го пред очите си, дялкаше щастливия си образ в сърцето ми, сякаш настояще и минало бяха чужди понятия, измислени от някой лош, вманиачен по контрола чичко, страхуващ се от насладата... предпочел да умаловажи безграничните ни сили, вместо да ни насърчи да се възползваме от тях.
Влязох в първото кафе, изпречило се на пътя ми и се настаних на една ъглова маса зад витрината. Изгледът бе цялото ми богатство. Вече знаех как щеше да свърши новият ми разказ ; знаех, че ще си поръчам капучино ; ще си купя първата книга с интригуващо заглавие от книжарницата отсреща и ще ми останат точно пари за билет.; знаех как сервитьорката щеше да изгледа багажа ми, оставящ мокри петна по пода; знаех и че сестра ми ще ме приеме с отворени обятия... Единственото, което не знаех и пожелах да не си представям е видът на човека, с когото бях се сбогувала, чрез полуизпразнен апартамент, пари за половината наем и половин разказ, чийто край той сам не пожела да научи...