random :: Манипулация (Парт I)

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

14.10.2009 17:47 - Манипулация (Парт I)

Автор: true Категория: Изкуство

Прочетен: 750 Коментари: 0 Гласове:

Манипулация... фини нишки коварство, топящи се в кълбо невинна доброжелателност... Искряща глазура, невидим пълнеж. Безкористност.. нима? Провал или прецизно изчислена небрежност? Следите могат да бъдат прикрити... нарочно... по погрешка, но фактът, че са съществували е незаличим.... А онзи кратък миг, неповторимо истински... течение, едва открехната врата. Леко надзърване е достатъчно. Намерението зад намерението в цялата си прелест... Не го исках, нито пък ти, то само ни намери. А ти дали изобщо го видя... разбра ли че е твое, че откри своя подиум? Все едно... Затварям очи и преглъщам с неохота страха от празнотата. Чувствам как набира скорост, вкопчвам се в малката си утеха. Тънката струя отрова, излитаща от устните ми, се слива с чуждите в мъглата от недоизказани желания и тиха скръб. Поредният недопушен фас намира гибелта си в мъртвата пепелна бездна. Заоглеждам се..Бързо равнодушно разузнаване. Хах, ако беше тук, щеше да объркаш с щастие вълнуващото бягство от ада на незадоволеното човешко его... Но няма да ти хрумне, че зависимостта е основният съучастник на заблудата. Ти забравям, те Забравят... аз забравях. Глупаво и преходно... всички знаем края, но някои от нас си представят предшестващото го в различна светлина. - Още едно, моля. - На благодарствената усмивка насреща ми, се усетих неспособна да не отвърна... изненада ме, също колкото и собствената ми дружелюбност. Барманчето очевидно бе доволно, че ангажирах вниманието и сковано мятащите му се доскоро горни крайници. Неловкостта, настанала между него и красивия обект на желанието му, стоящ през два стола от мен, щеше да отложи предоляването си с няколко минути. (Ех, защо само мен не се намираше кой да ме спаси в такива ситуации?) Поех подадената, ненужно препълнена чаша уиски, намигвайки му едновременно съчувствено и подканващо. Успях да прехвърля погледа му върху похотливо зяпащите в негова посока трио мацки, заемащи крайната маса до близката дясна колона. Без почуда установих как зачатъкът на увереност, mробягал през напрегнатите юношески черти, увеличи двойно привлекателността им. Омекоти усмивката, изостри погледа. Наблюдавах бавното му, вече лишено от несигурност, приближаване към добилата неочакавана постижимост цел. За миг си представих колко би се влошило дразнещото му жестикулиране, ако узнаеше, че не той, а колегата - нахакан здравеняк, посегнал към бутилка от отрупания рафт зад него, се явяваше тазвечершния център на женското внимание. Доказателства...безспирно изникващи, повече , отколото се нуждая. Лесно манипулируеми са уязвимите ни същности. Хващаме се за каквото ни подхвърлят, за да заменим несигурността с чувство за контрол, наподобяващо величие ... Гадост. Откъснах очи от заформящата се двойка, за да удостоя с внимание еликсира за забрава, изпълващ чашата ми. Отчаяно ми се прииска да съм на нейно място... Не, не на топящата се ледена кралица на два стола от мен, на чашата... Мм, напиращата въздишка успя да се пребори за живот. Новата кутия цигари също. Толкова вглъбено се отдадох на тровенето, което иначе порицавах, че хич не ми се понрави грубото изваждане от унеса - Чакаш ли някого? – Чифт тъмни плитки очи с кристално ясно намерение. Изсечени, строги черти. Заучено изражение и маниери. Самоувереността донякъде компенсираше. - Зависи... Можеш ли да ме убедиш, че си някой, когото бих чакала? – Хаха... ама че банално... Но при ниските топки не пращи от алтернативи. Остави се по течението, момиче. Съсредоточих се върху впечатлявощото му телосложение, за да не ме откаже съвсем бавно протичащата мозъчна дейност в украшението между раменете му. За щастие колебанието не след дълго напусна по мачовски чаровната му физиономия. Кому е нужно асимилиране, когато инстинктите проговорят. Придърпа свободния щъркел малко по-близо до моя, преди да се настани, предоставяйки ми възможност да се насладя максимално на трупясващата миризма, обгърнала цялото му секси същество. Е, какво пък, умереността не е присъща за всички ни. - Да ти поръчам още едно? – дъхът му погъделичка голия ми врат, но изтръпването се различаваше от познатото. В отговор на дяволития му взор пуснах крива усмивка - Май ще мина на мартини – Да. Ентусиазмът ми определено се изпаряваше. Докато разгорещилият се барман припряно приготвяше питието ми, мистър една гънка и половина отново заговори: - Пропуснахме важната част. Борислав. Приятно ми е. – (Ти сериозно ли?) - Рая – (Боже, облиза ли се, или така ми се стори?) - Интересно име... звучи... някак вкусно – Едва не разплисках готовия коктейл, издърпвайки го от ръцете на момчето. Точно в момента нетърпението ми съвпадаше с неговото. - Сбърка асоциацията – (Далеч не съм райска, моето момче) - Танцува ли ти се? – нещо у тона му ме приподвигна неочаквано - Не и на тази песен. Извърна глава назад. - Някоя твоя приятелка дали не планира да намине? – Направих се, че не забелязвам знаците, които по всяка вероятност си разменяше с компанията от масата зад нас. Дано не му хрумне да ме накара да се присъединя... че без съмнение прекрасно бихме си паснали с приятелите му. Не бе нужно да хвърлям поглед нататък, за да го установя. - Не ми останаха – е, това беше искрено - Жените са кучки - Мъжете също - Стори ми се, че в смеха му открих доза съгласие. Интересно. - Хубави крака След мартинито последва водка, благодарение на която шансовете на кавалера ми значително нараснаха. Дансингът беше наш. По-скоро мой, но и засуканият мачо вземаше съществено участие в спектакъла, режисиран от зажаднялата ми за епично възраждане същност. Телата ни се движеха в ритъма, оставяхме го да ни води, където пожелае... Отпуснати, захилени, невъздържани пиехме на екс от безгрижната еуфория, която мигът ни поднасяше. Удоволствието циркулираше във вените ми и в отчаян опит да го засиля, се обърнах към единственият си верен приятел – уискито. Отпих гигантска глътка от новата си чаша и докато облизвах устни се насладих на три прегладнели кучешки взора. Хмм, властта винаги опиянява, дори когато те кара да се чувстваш като мазен кокал. Усмихнах се прелъстително на простоватите дружки на новия си възлюбен и пъргаво се отдалечих от сепарето им... не можех да поема риска да оставя контрола в лапите на замаяната си главица. Като нищо бих го объркала с някой от тях... а вече се бях сдобила с достатъчно материал за традиционната си сутрешна равносметка. За миг странно смущение ме прикова, нахълтвайки с гръм и трясък в измамния ми рай. Огледах се... Хмм, нищо обезпокояващо. Любима музика загърмя в ушите ми. Новопоявилото се притеснение се оказа извън орбитата. Изтиках мислите в най-прашасалия ъгъл и се гмурнах в плаващите пясъци на неизвестността. ... Не се целуваше зле, но волностите, които си позволяваха ръцете му, заедно с хамалската им грубост, събудиха раздразнение, притъпяващо нормалната възбуда. Не помня кога и как точно се бяхме озовали в тоалетната, не ме и интересуваше. Езикът му проучваше всяко кътче от устата ми, но още преди да достигне небцето, с бясен устрем се насочи към голата ми шия. Сутиенът ми бе полуразкопчан, а презрамките на оскъдното потниче отдавна се бяха плъзнали под рамената ми. Отвръщах на всяка една от целувките и ласките първично. Хапех, галех, дращех, смучех... в този, в разбъркан ред и обратно. Вкопчила нокти в гърба му, стенех от нетърпение... Сякаш не толкова в очакване на същинската част, колкото на края. Алкохолът не бе достатъчно милостив към тазвечершното ми аз, защото сърцето на разума се беше рестартнало. Против желанието си, се наблюдавах отгоре... и видяното ме отврати. Напук продължих... инатлив копнеж за надмощие ... ще забелязвам и правя каквото пожелая. Понечих да доразкопчая ризата му и може би не само аз усетих дозата преиграност в настървеността си. Но разбира се, на него му бе все едно дали и защо се форсирах да остана в капана. Заболя ме от осъзнатото. Бавно се завлачвахме към най-близката кабинка. За първи път отворих широко очи и си позволих да се опуля на стреснатата карикатура насреща, отвръщаща ми със същата смес от присмех и ужас. Идеше ми да прихна... и не само заради тройния образ, клатукащ се пред пиянските ми зеници. Огледалото – моят спасител. Секунди преди почерпените мутряги да нахлуят, вече бях успяла да се отскубна от здравите лапи на внезапно опротивялия ми тип. Подсъзнанието ми бе наясно с истинското лице на случващото се... бе научкало кулминацията на плана. Навреме проговориха по-важните инстинкти. Докато смъквах надолу полата си, една-едничка мисъл прогаряше съзнанието ми - ИЗХОД. Втурнах се към вратата, шмугвайки се през тънката пролука, заформила се между двама от преградилите я приятелчета. Не зная дали тяхните реакции бяха забавени, или моите рефлекси - прекалено бързи, но успях да им се изплъзна. Надявах се съпротивлението ми да бе променило намеренията им, защото в противен случай едва ли щях да стигна далеч. Стомахът ми се бунтуваше. Краката не ми се подчиняваха. Благодарение на резките си, некоординирани движения, едва не отнесох една сервитьорка, имаща нещастието да се намери на пътя ми. Стреснат поглед, хм… какво успокоение. Гмурнах се в еуфорично клатещата се тълпа и се опитах възможно най-внимателно да си проправя път измежду хората. Подканящи, замрежени погледи ми рисуваха други алтернативи, които навярно щях да прегърна, ако не се бе наложило да изтрезнея преди четвърт минута. Това веселие ми бе дори по-чуждо и непонятно от преди… високото грозде е кисело, уви. Лесно е да се мачка и омаловажава или насила да бъде превзето… но в моменти като този само подклажда неизбежното отчаяние. Не бях част от тях и не след дълго изгубих вниманието им - дори алкохолът не е склонен да насърчава трайни заблуждения… Най-сетне се добрах до желаната врата, при открехването на която ме обгърна свеж полъх. Вятърът дари с грапава милувка голите ми крайници… Потръпнах… прииска ми се хладната октомврийска вечер да бе единствената причина. Цигара. Имах нужда от цигара. Посегнах да…Какво..?! Къде, по дяволите беше… “Мамка му” Изведнъж застиналия ми изглед бе прорязан от грамадна ръка, стиснала празна отворена кутия. Вдигнах поглед в търсене на очите на притежателя й. - Ъ, тва някаква шега ли… - в този момент съзрях сгушилата се в крайното дясно ъгълче самотна тютюнева дозичка. - Мерси - измънках смутено, посягайки към едничкия си извор на надежда за облекчение… Миг преди да го сграбча, обаче, се сковах, вглеждайки се отново в изникналия от нищото удовлетворител на належащата ми нужда. - Е, последна ти е… - Идеално. Така и така ги отказвам Подканващата закачка в усмивката му стопи пръкналото се крехко колебание. (Аха, разбирам.) - И аз - отвърнах честно. - Не ти личеше преди малко Измъкнах най-сетне цигарата, поднесох я към устата си и я запалих, не оставяйки му шанс да изкавалерства. Подигравателната нотка в тона му не ми допадна. Перфектен повод да се заям. - По-яко е да пробуташ на друг отровата, вместо да я хвърлиш, а - казах, издишвайки с наслада първата плътна струя дим. Хапливото ми подмятане само го накара да се ухили още по-широко. Кимна леко и с това приключи отразяването на изказването ми. - Заряза ги на бара. Цяла кутия и половина… но то в тази бързина се учудвам как си спомни и да платиш, така че… - (млъкна…дали защото се опулих се насреща му, или за да увеличи загадъчността си… ) За всеки случай, бързо се окопитих, връщайки равнодушния си израз. Е, поне си обясних защо на няколко пъти тази вечер ме бе пронизало усещането, че някой ме наблюдава… Даже, сега като се опитах да се загледам в чертите му, паметта ми ме увери, че погледите ни поне веднъж се бяха засекли. - Хаха - (колко забавно) - Не знаех, че съм интересен обект за следене. - стори ми се, че сарказмът ми и този път няма да подейства… и се оказах права. - Не си, просто ми е прекалено скучна вечер… - Непроницаемо изражение. Отвеян поглед. Почеса се небрежно по тила и запрати отдавна смачканата на топка цигарена кутия към най-близкия контейнер. За малко да не уцели. За малко да му се присмея. За малко… Някакво странно усещане за дежа вю ме сграбчи за секунда. - Може би трябваше да те подбутна и подсетя да си ги пребереш, бях доста наблизо… но пък тогава нямаше… - …да ми обърнеш внимание, бла-бла… Ясно. Виж, мисля да се прибирам. Мерси за цигарата и успех с въздържанието. Мм… Сигурна съм, че вътре ще намериш достатъчно нескучен материал за наблюдение. Останах прилично доволна от казаното… Обърнах му гръб, защото крайчетата на устните ми се бореха с усмивка, която исках да запазя за себе си. - Умението да изкарваш всички останали предвидими, много по-специална ли те кара да се чувстваш? - Палецът ми застина сантиметър над малката зелена слушалка. Обърнах се и се вторачих недоумяващо в проблясващите му пъстри ириси. - Как е сестра ти? - изстреля без да губи време той. Втори коз. Вихрушка. Озадачение. Примигнах тъпо два пъти.От тъмния бекграунд на съзнанието ми пропълзяха отдавна забравени картини. Направих крачка напред и отново застинах. По дяволите, колко се беше променил. Втренчена във внезапно добилите позната форма черти, едва успях да промълвя: - Хах… чудесно… Омъжи се преди два месеца. Очаквано мълчание се настани между двама ни. Почуда, раздразнение… спомен за болка. Пет богати секунди… думите не биха ги запълнили така… - Май и двамата имаме нужда от цигара, а?… Нямаше ли денонощен наблизо? - Аха - Прибрах телефона в първия попаднал джоб… Вече не ми трябваше такси. Закрачихме бавно по отсрещния тротоар, всеки потънал в собствените си мисли. …

Нагоре

Тагове: манипулация,