Телефонът обича да звъни, когато не обичам да говоря. Поредният ден, богат на изненадващи открития. 23-ти ноември, сряда... седмица, преди да си замине предпоследният календарен лист, а с него и къс от вдъхновението ми. Облачно е, ветровито и леко меланхолично. Пак ще се размине дъждът, времето отново изкопира душевния ми статус. Пак и отново... пак и отново. Каква е ползата от синонимите?
Не ми се облича, нито пък ми се прибира вкъщи. Никой не ме чака там. Не че бих предпочела да е обратното, де..

- Кафе?
- Не, мерси.
- Сигурна?
- Боли ме гърлото... чайче по-добре
- Не разполагам с такива екстри...
- Девет и половина. Магазинът е отворен.
- Ха-ха. Нещо ми киселееш. Причина?
- Купи си по-удобен диван.
- Непременно.
- Планове за днес? Освен обиколка на супермаркета.
- Вана. Филми. Шоколад. Книжки. Спагети. Бяло вино.
- Най-смислените 6 изречения, които съм чувала
- Откъде знаеш, че нямам предвид и хмм... друга компания
- Не ме карай да се нацупя...
- Гр.. манипулаторка. Мразя те.
- До после, слънчице.
    Най-безшумно затварящата се врата. При други обстоятелства бих помислила, че е смазала пантите. Загриженост... едновременно уместна и излишна. Не съм толкова чуплива, но този пуст нейн талант да вижда и най-умело игнорираното. Пак ще изхарчи четвърт заплата за вредни удоволствия и... кърпички. Нов плюс в перфектното досие, но нямам нужда от нито едното.
Приятелките са затова да приютяват бездомното ти сърце... и да търпят лигавата ти обърканост. Дъра-бъра. Дали давам толкова, колкото получавам? Без отплата няма равновесие.
Ново дрънчене... може би ще е по-добре да го хвърля през терасата... не дразнещото си равнодушие, телефона! О, алармата ли била... колко съдбовно. Добре... двуредов смс и съм готова. Никаква вина, никакви угризения... чиста, свободна... и прогнила.Не съм му нужна, нито той на мен. Поредната, поредния... Хмм, забавна съм... по-приятно щеше да не бъда. А дали да не...? Абсурд... онази песен, как почваше, отколко седмици я търся. Наподобява мелодията на тази по радиото, а текстът.... Отивам да проверя в гуугъл.  Бягай, бягай... нямаш равна в тази дисциплина.

...
- Не знам чий гениален мозък е сътворил рецептата за това чудо, но определено искам да стисна ръката на гордия му притежател.
- Ммм, ммм... казах ли "ммм"?
- Другият път сами ще си сготвим.
- Колкото предния си сготвихме.
- Като изключим кочината, препълнената мивка и непроснатите дрехи, мисля че се справихме чудесно с домакинската работа.
- Абсолютно. Две кафеварки, кана сок и едно изкипяло мляко. Впечатлена съм от умението си да боравя с котлони, чешмяна вода и съмнителни прахчета.
- Извинявай пак за чая... заседнах пред рафтовете с шоколада.
- Нищо. Изпуснахме кулминацията на филма. Ще се протегнеш ли да го върнеш.
- Добре - автоматично и тихичко. Колебание в каданс - Всъщност... по дяволите, стига глупости. Остави вилицата. Веднага!
- Само не отново... не и онзи разговор.
- Виждаш ли кутията цигари на масата. Пали и почвай. Погледни ме.
- Ако бях мъж, със сигурност щях да си припомня казармата в този момент.
- Не ми се прави на остроумна. Знаеш, че трябва да...
- Колкото и на теб ти се говореше, когато...
- Това е отделна история. Сега не става въпрос за мен.
- И за мен не искам да става. Виж колко добре си прекарваме... НЕ! Ох, защо го спря?
- И двете сме наясно каква е ползата от днешния ден... никаква.
- Ти бягаш от работа... аз от себе си. Има тръпка. Спомни си как се чупехме от контролните по математика едно време.
- Да, и накрая тройна печалба - двойки, отсъствия и родителска среща.
- Трябва да стигнеш дъното, за да осъзнаеш, че си струва да изплуваш.
- Не пишеш, не излизаш... не си вдигаш телефона. Не искаш кафе или го допиваш цялото. Има нещо много сбъркано в новото ти аз.
- Или в старото е имало... кой определя кое е "правилно"
- БУцата в гърлото ти, докато се мъчиш да се оправдаеш пред себе си. Нямаше я преди.
- Срещи. Срещи.... до гуша ми дойде. Здрасти, как си, с какво се занимаваш... къде си учила, имаш ли братя и сестри... за какво мечтаеш. изслушай ми живота, после ми разкопчай панталона... а на сутринта се прави, че за първи път ме виждаш. Прелюдия, съществена част, издухан епилог. Полза?
- Няма такава, когато правиш нещо насила. Щом е заради мен, заради вашите... или заради Него, просто не се занимавай. Затвори се в кибритената си кутийка и не забелязвай хвърчащите покрай теб сиренца. Умри от глад, погреби се... ти си решаваш.
- Циркът винаги е насреща, когато пожелаеш да скриеш нещо истинско... прекалено ценно и красиво, за да вирее в тоя буренак.
- Няма да се обадиш?
- Защо аз?
- Не си ли по-виновна?
- Съм, но това не променя нещата
- А сълзите не казват ли друго...?
- Какви сълзи?
- Кърпичките са в ей онова чекмедже. Побързай.Викам такси.
...

     Отворена входна врата. Послушен асансьор. Прекалено бързо се озовах, където (не) трябва. Твърде късно е, твърде рано... навреме е, но точната секунда е изпусната. Обувките ми не са достатъчно лъснати, косата ми е в безпорядък. Навън е или има гости... а може би спи. Не съм облечена подходящо. Не знам какво да кажа и какво да премълча. Не си струва... имам лошо предчувствие. Трябва да изчакам още. Не завърши добре, а и почна необнадеждаващо. Няма да ми прости.
Машина за оправдания. Дали мога да се реализирам професионално в това поприще? Доволно ще забогатея и най-сетне ще си купя къща, пък и вила нависоко в планината. Ще подаря нова пералня на нашите, а Ани няма да има повече проблеми с абсурдно високия си наем.Ще...
Млъквай и натисни звънеца. Бързо, светкавично движение. Застинала вечност, пропита от разкаяние и едва доловима надежда.
Стъпки, стъпки, стъпки... толкова мудна реалност, че бих я объркала със сън. Светване на лампа. Всеки миг сърцето ми ще разкъса потушаващата бунта му плът. И нови стъпки, идващи от противоположната посока. Токчета и проправящо си път съмнение... Остра болка... не отляво, навсякъде. Вратата се отвори, а гласът на истината най-сетне ме намери, въплатен в шум от тежки сакове, изпуснати върху цимент.
Не бях единствената причина за учудването, настанило се в зениците му. Поздравяването бе излишна формалност. Два чифта изненадани очи...и един залез - притихнал в моите.
- Какво правиш тук?
Щях да отговоря, ако въпросът бе насочен само към мен...
- Да, да, знам, че се разбрахме утре да се нанеса. Но... - цели пет етажа.. нищо чудно, че беше задъхана. - Изненада! - прозвуча като конферансие, обявяващо името на най-ключовата звезда в програмата. Каква драма... той, тя... и аз - червеят, търсещ убежище в пращяща от здраве ябълка. Почувствах се нелепо.
Погледът му се вкопчи в моя. Бих дала всичко, за да извърна глава и да си го спестя, но не успях... Полуживи въглени... печат от някогашен безумно непокорен огън. Очакването може с еднаква сила да потушава, и разпалва... зависи какъв пълнеж му осигуриш. Вече нямаше въпроси, а само отговори...загубени във фон от утихваща скръб. Явно неговото лечение бе дало по-успешни резултати. А аз не посмях да изпиля решетките.
- Защо не поканиш гостите вътре? Колко си неучтив. Аз съм Елена, при...
Подадената ръка остана да виси във въздуха, заедно с моето закъсняло и не добре дошло признание...видимо дори за нейната интуиция.
-Съжалявам - измрънках, вперила поглед в бежавата подметка, затиснала асансьора. За пореден път си бях осигурила задна вратичка и то без дори да си давам сметка. Прииска ми се да я бях използвала, по-рано... не само за да предотвратя измъчения поход на...не-искам-да-запомня-името... по стълбите.
Извинението бе насочено към личността, чийто тъмносин взор прогаряше гърба ми. И двете го знаехме и нямаше смисъл да си губим времето с куртоазни приказки. Щеше да го разпитва за мен дълго след като от присъствието ми не остане и помен. Може би два-три скандала и няколко безстрастни нощи... малко камъче в спокойна водна повърхност, на това бе равна нечаканата ми поява и кръговете ми щяха да бъдат също толкова бързо забравени.
    Влязох в тясната кутийка, водеща към изхода, без да си дам време за колебания, а на него - шанс за замазване на положението. Току-виж възкръснал ненужен порив... най-малко това ми трябваше. Винаги съм ненавиждала запетаите, скрепящи несъвместими изречения.
Сценарий или реалност? По-удобното...
...
– Защо героините ти винаги гледат през прозорци? - ме беше попитал веднъж. Вбесих се, но вместо да ти отвърна, се направих на обидена. Критичката си присвои още няколко квадрата от мозъка ми и ме застигна очакваното следствие - листовете останаха по-празни и от мен, преди да те срещна.
Знам какво не ми хареса, знам и защо реагирах така детински. Знам, че не е честно, но всички го правим... Наранявайки останалите, забравяме за вината към себе си...По-лесно е да носиш отговорност за чуждо нещастие, отколкото за своето.
И пак е есен, и пак ме няма... и съм всякъде, само не където трябва. Но така е по-добре, защото хепи ендът си е само мой и разголените дървета няма да приличат на сърцето ми. Никога няма да се сбогувам с листата си, и най-изсъхналите, погрознели чувства са ми нужни, за да дишам. Чекмеджетата ще останат заключени, докато реша, че не е късно... А когато стане,просто ще обещая на съдържанието им по-нестандартна опаковка. Най-вредните навици са като плевелите.Знаеш, че са виновни за загиването на градината ти, но не ги закачаш, прикривайки с мързел нуждата от черни петна в пейзажа. А и как иначе ще имаш основание да оплюеш красивия двор на съседа, приписвайки изрядния му вид на излишъка от свободно време, който  по някаква злочастна случайност само ти не притежаваш...
Тик-так... тик-так. Глупаво прахосничество. Звездите са високо само когато не ти стиска да разбереш докъде би могъл да се протегнеш.