Какво искаш? Въпрос-възклицание. Вторият най-омразен  след "как си". Заставящ и потискащ. Потупващ с показалка страховете ти. (Избери мен. Избери мен. Аз съм най-безобиден)

Всеки проблем има решение. Всяко решение - следствие. Всеки риск - черна  и червена жичка.

Посочи. Обоснови се. Облечи си ярка истина с перца и цветни копченца. Убедителна и спретната. Обримчена с факти.

Свари ми чай от изсушени мисли. На бавни глътки ще отпивам. По кристалче захар ще опитвам с тихи, снежни пръсти.  Търпеливо ще обхващам чашката  и ще си я връщам пак намясто. Лека и безшумна, зорко  пазеща контурите.

Ще дишам в такт и постепенно. Докато попие в ноздрите ми аромата; докато ме овкуси докрай избуялото от нетърпение безумие, пропукващо тънкия лед тишина.

Развържи пакетче неизменност. Поръси ме с щипка правила. Забрани ми да прекъсвам линии и ми подари молив без гумичка. После и тефтер с разграфени дати, с удебелени от натискане полета. Заедно с  острилка и търпение. За да записвам  как не мога... да опиша, да узная. Какво не искам да поисквам.

Увери ме, че греша (че се спъвам в недомлъвки). Разглоби ме, обнови ме. За да видя в тях онези чисти, по-прозрачни от  лъжата, мигащи  очи. Преструвам се, отсъждам в тяхна полза... Реални истини... да бъдем точни -аксиоми. Обещах ти. Точка. Ще повярвам.

Какво искаш? Най-лукавият, потящ се  от ярост въпрос. С погнуса храчещ уловки... мътни локвички по протегнати с нежност ръце. Техните. А те? Какво искат другите? Само аз ли трябва да знам. А по-добре да не узная. Така не мога да поискам. Така не мога да се върна. А пътят ми прошепна, че е време. Нова стъпка. Напред.