Всичко е преходно.  И близко, и чуждо. И твое, и ничие. Някак си обезсърчително, посвоему красиво.

В отплуващите светлосенки, отлив на спомени. Минало, а сякаш вчера. А май че беше вчера. Но и утрото е толкова далече... по стъпките на новото, едва разцъфващо по склона, възторжено и гръмко, ухаещо на зима.

И не си отиваме, не се и връщаме. Там, но никъде...  погледи през рамо. Унасям се, събуждам се, заспивам. Усмихвам се насън. И без да искам съм щастлива... не защото трябва, не защото мога. Не напук и не за тях.Щастие. Дали това е думата?

Любов? Дали я има? Главоблъсканици безконечни. Отговори с многоцветни шарки. Те кому са нужни и защо? Защо? Ти сигурен ли си, че ти трябват? Моите въпроси и загадки, пейзажи необятни, недовършени; посоки, кръстопътища и знаци. Аз съм аз. И тук съм, и ме няма. И обичам, и разлюбвам. Изригвам и утихвам. Променям се, а съм си същата. За секунди, часове...за объркан поглед време. Ти къде си? И дали си онзи? По-добре сама да разбера. Да чакам, бягам и се връщам. Унасям се, събуждам се заспивам. Живея и насън. Колко дълго е моетопреходно?