Не мразиш ли чувството? Конвулсиите, бунтуващите се черва. Студът. Онзи бурен и нечакан вихър, който приклещва диафрагмата и стяга ларинкса в безкръвните си крайници. Заякнали и слепи... за теб... Вражески настроени към взривените ти от допамин вени.
Онзи задух от безсилие. Стоманената гилза, раздробяваща предсърдието, отскубнала се вяло от пълнителя на разума. Жестокият, досаден изменник. Все прецизно отмъстен, все така дразнещо хладнокръвен разум.

Казах  ли ти? Все едно не знаеше?!
Блокирам и се включвам от безсъние. Тревогата в радостта ти. Отчаянието в еуфорията. Горчивата последна глътка шардоне, разляло се във ваната... пръските сапунена пяна, едва вкусили  тялото ти.

Притихналият зад ъгъла шпионин умее да чака... търпеливо и тактично да отброява  златните ти залези с догарящ фас в ръка. Дори с извратено садистично задоволство  да обърне задните си джобове, подчинявайки ти още време. Още смисъл и покой, капучино с кафява захар и упорити бръчици от смях. Докато не ти хареса прекалено и не се забравиш. Преди, след или повреме... винаги близо... три, две, крачка и половина... Все по-напрегнато дишане, просмукващо се в порите на шията ти..пролазващи малки тръпки... неизбежно, тихо очакване на края. Похотлив устрем, Храс и спрели стрелки.... Жадно захапана, изпита до дъно. С още по-дълбоки белези от острите Му резци.
Туп-туп...туууп... монотонен писък на безкрайно проточваща  се черта.

Каза ми. Знаех.
Помня първите срички и сребърната игла на спринцовката. Серум апатия и шепа хапчета. Сухо преглъщане. Безвремието, в което искаш да изтлея.

Отварям рязко очи и виждам. Усещам сковаващата зима на парфюма ти. Хладният език по напуканите ми устни
Доволен ли си? Пак сме тук и никъде. Разменящи си празни погледи и плитки изречения с изряден словоред. Вдигащи наздравици с арсеник. На екс. И пак. Докато се строполим в несвяст върху засъхналата кръв на мечтите ми.

Малко, покрито със скреж късче едва чуто се размърдва. Поема дълбоко въздух... като изплувал удавник, вкопчен в последните си секунди живот, молещ и надяващ се... внезапно повярвал в доскоро потъпкваните богове... размахващ ръце в зов за помощ, но и почти  примирил се , почти готов да се прости със себе си.
Прошепвам му нежно новият план, покълнал в главата ми по навик. Набиращият скорост  ритъм вляво ме кара да въздъхна. Облекчено и едва забележимо.
Изваждам шаха и изтупвайки праха от старата дървена кутия, Му се усмихвам. Свирепо и нагло, както всеки окован се усмихва на разума си, стискайки игла във вкочанените си, изтръпнали пръсти. Безстрастно  подреждаме фигурките си, подготвяйки се за следващия рунд.

Последна чаша. Последно наздраве. За раздялата.