Имам Аспергер.  За тези, които не са наясно - това е високо функциониращо аутистично разстройство, което най-грубо се характеризира с невъзможност за израз на емоция в установената норма,  трудности в социалното взаимодействие и невербалното общуване.  Не е както звучи, по-добре и по-зле е  едновременно. Завършила съм психология, но разбира се,  доста години ми бяха нужни, за да го установя със сигурност, именно защото "страдам" от него.
Невероятно странно и ужасяващо е да разбереш, че всичко, което някога си знаел, но крил от себе си добива ясна форма и очертания . Облекчението е временно, както всичко останало. По-голямата част от живота ми премина в  срам, яд осъзнати самообвинения и  завишени очаквания. И някъде измежду тях дълбока надежда. Че няма как това да е всичко, че пропускам нещо, трябва да се променя, не  съм положила достатъчно усилия, че трябва да страдам и някой някога ще ме разбере, ако искам  и опитвам достатъчно.
Вкопчвах се тайно във всичко, което мога. Гордяла съм се с успехите си, най-вече с факта, че само аз знаех колко са ми коствали. Но  никога нищо не ми се стори достатъчно, с времето си изясних всички мотиви. Мислех, все пак, че ако продължа да се усъвършенствам, ще успея да повярвам, че някой ме обича заради самата мен.  Ще успея да я приема и абсорбирам тази любов. И ще открия неизменния смисъл, който постоянно търся. В мечтите ми животът спираше или се движеше на забавен каданс и бях достойна да бъда и да получа нещо относително неясно като идеал. 

Най-лошото започна, когато почнах да получавам това, което си мислех, че искам. Като гаранции в главата ми за получаване на този успех. Стори  ми се повърхностно и недостатъчно, но беше единственият пояс, който имах. Твърдо исках да съм като другите, но същевременно да съм супер специална. Попивах всяка информация с цел да се развия. Да стана по-красива, по-забавна, по-интересна, по-добра. Разбирах другите, бях до тях, съветвах ги, помагах им,  разсмивах ги, ставах все по-харесвана и желана компания. Докато вътрешно се самоунищожавах . Свръхкритичността ми нарастваше с всяка година, за да не пропусна нещо, да намеря нов начин, от страх да не се заблудя.  Не смеех да се зарадвам, да мечтая, откакто почнах да осъзнавам заблудите си.  За да не се разочаровам по-фатално, за да се променя. Основният проблем се дължи на това, че всичко асоциирам като перфектно или ужасно. И едновременно не искам никой да знае как правя това, което правя, превръщам го в малката си сладка тайна, но ме съкрушава неразбирането. И в същото време искам да изкажа накуп абсолютно всичко, защото на части никога не ми се получава и се натрупва. Self trap. :D 
Дори не съм си създала ритуали за успокоение, понеже и сама пред себе си рядко си позволявам да съм странна.  Постоянно се мъча да добия превъзходство, да предвидя всяка стъпка, да си представя чуждите всевъзможни асоциации.  Искам да разбера винаги как мислят и виждат другите хора, да погледна с техните очи. Ставам тях донякъде и затова вероятно успявам да вникна в най-дълбоките им желания и страхове.

В момента вече дори не знам искам ли да го кажа всичко това,  трябва ли, нагласям ли си прекалено,  искам ли да ме съжаляват, искам ли да ме разбират.  Как ще се чувствам достойна за себе си. Дали да съм лаконична или открита. Да се опитам ли да го направя художествено и многозначително, ххаха. Ето защо нямам за какво да се хвана, всичко ми изглежда грешно вече, страх ме е да обобщавам, страх ме е да се повтарям, трудно ми е да мисля по-различен от 26-годишния си начин. Досегашните гилти плежърс и навици ме убиват и ме докараха до положение, чиято ужасност не мога да опиша. Знам, че мога да разчитам само на себе си, независимо колко близки хора имам, защото довчера никой от тях дори не подозираше и аз изцяло сама намерих начин да им го докажа след стотици перипетии. Никой не разбра какво се случва в глават При все, че ме мъкнат по психолози от малка, включително и с псиихиатри съм се консултирала, пак не по мое желание. Каквото и да ми кажат, или да направят, нищо не може да се промени или изтрие. Цял живот бягам и начините ми на оцеляване убиват възможността за относително поносимо съществуване.  А и аз никога няма да се задоволя с малко. Никога няма да се задоволя със снизхождение, вместо любов. Всичко, което съм е борба да изляза от същността си. Затвърдена и жестока борба.  Само това знам. Милиарди несправедливи неща са ми са се случвали , без да знам какво да направя   освен да се обвинявам впоследствие, защото чувствам, че в мен е проблемът, без да мога да го дефинирам и осъзная ясно.
Не виждам закономерност и смисъл, защото става единствено по-зле . Никой никога не ме е разбирал наистина, макар че съм достигала до истинска близост със страшно много хора и не мога да отрека, че съм се чувствала щастлива и обичана, просто знаейки че те не ме познават или вярвайки, че съм нещо, което са решили, че са видяли у мен и може би ми се е получавало да бъда особено чрез натрупвания.  Оплела съм се в самата себе си и ролите си, полагам неимоверни усилия да запазя някаква рационалност и надежда.

Винаги предричам края малко след като започна, толкова е навързано и объркано всичко, че не виждам как мога да изляза от това. Затрупвам се с противоречия, за да се уважавам, че полагам усилия, вместо да се срамувам. И най-вече да стане максимално лошо, за да не виня себе си, че не се надявам. 

Не искам да изгубя изграденото.  Хората. Илюзиите и полуистините си. Животът ми е брутален филм.  Имам почти перфектна механична памет и донякъде фотографска такава, но ми е невероятно трудно да си систематирам мисълта, просто успешно го фейквам понякога (clearly not now, но смешното е, че пак се старая). Както и да водя дълъг разговор, изслушвайки и асимилирайки, без да  прекъсвам, за да не си забравя мисълта. Ужасно ме напряга, но се старая. Извинявам се постоянно.  Когато ми е интересно, приятно и спокойно е малко по-лесно.  Не мога да гледам продължително някого в очите или може без да искам да се втренча, но се случва безкрайно рядко.  Ако се оставя на инстинкти, мимикирам действията, позата му ,реакцията му.  Като малка ме побъркваше това, че се смея и плача автоматично след като друг човек го прави. Отдавна упражнявам усилен контрол над целия език на тялото си, интонацията и поведението си. Усвоила съм , дори свикнала с копирани от хора жестове,  които приемам за свои, въпреки че ми служат основно за прикритие. Дори  когато съм сама ги използвам. От всичко си присвоявам несъзнателно. Знам кой какво би харесал, на какво би се разсмял. Изграждам си вкус на базата на стотици мнения, понеже се мислех за безхарактерна досега, постоянно се обвинявах, че за да харесам нещо повече, трябва да усетя, че друг го харесва.
Слухът и обонянието ми са адски чувствителни и засилени. Винаги съм нащрек и се стягам, когато някой внезапно или не наруши уединението ми. Долавям , вероятно без да си личи, абсолютно всеки шум,  реакция, мимика, интонация, . . Вероятно ги тълкувам полюсно и ги съотнасям твърде пресилено към себе си, но разпознавам емоцията. Или се изключвам изцяло, в опит да се защитя от собствените си реакции. Всяка критика може да ме нарани , а похвала ентусиазира. Затова се  научих да се съмнявам , да се шегувам вместо да отричам, да потискам и да запазвам истинските си чувства за себе си. Владея сарказъм. Трудно ми е да изпитам продължително емоция, без да се самонавия, за да я задържа, а основно така се чувствам нормално. Като задържа чувство, в чиято искреност вярвам и да го изкарам по някакъв дори пресилен начин. По-лесно ми е да страдам, отколкото да се радвам, макар че отчаяно търся второто. Емпатията се събужда у мен основно при усещане за слабост, гняв и болка. . Но обикновено я изразявам отново заучено. Почти винаги ме дразни като се почувствам наблюдавана продължително. Обикновено ако се отпусна, си мисля, че хората или ме харесват, или ме смятат за противна. Много пъти ми се е искало да съм невидима и съм се стараела да бъда, но се е случвало да ме забавлява ролята на център на внимание  и дори да я търся, за да се докажа пред себе си повече и оставя на момента.  Постоянно мисля за това кой може да ме чуе , наблюдава , види, без да знам и какво мнение би могъл да си изгради за мен, което да не мога да опровергая. Отдавна ролите  и искреността са смес, която ме изгражда, дори в самотните ми моменти. Комплиментите на база осъзнати само от мен усилия не са ми сладки, при всички случаи се затруднявам да откликна. Може би, просто съм си мечтала някой да се появи от нищото и да ми каже, ето, аз изцяло те познавам, знам през какво преминаваш, направи това. :D Случвало се е горе-долу, обаче с неправилните съвети. Иначе съм забелязала, че хората или си мислят, че много добре ме познават или обратното.

Никога не съм доволна. От известно време знам защо правя абсолютно всяко нещо, докато го правя, какво искам да постигна с него. Побърква ме. Обвинявам се за всичко, което правя, защото нямам представа какво да искам. Постигнах невъзможни неща в усилията си, които със сигурност няма да опиша, защото са трудни за вярване, но успях да се чувствам малко по-различно за известен период от време.  С гигантски последствия. Постоянно не мога да повярвам какво ми се случва във всякакъв аспект и защо, по дяволите.  Обяснявам си логично причините, но никой не си представя, че ще има ужасно несправедлив живот и ще е сам в него. Вече дори не знам кое се дължи на различното функциониране на мозъка ми и на относително обективна представа.  Отричам вече всичко и мисля, че изтрещявам тотално. :D Менях постоянно моделите в главата си,  променях основите си. Помня ясно 90% от нещата, които някой някога ми  е казвал, начина по който ме  е погледнал, какво мисля, че мисли за мен, как съм се почувствала. Бягам  от това, което не искам и надграждам и постоянно се връщам в изходна база, още по-трудна от предната.

 Всичко трябваше да е или перфектно или кошмарно. Симптом отново. Наслаждавах се на болката, за да се утеша, после си забраних да страдам, за да се променя. Винаги са ми повтаряли, че се мисля за жертва, че пропилявам потенциала си, че трябва да имам по-високо самочувствие. Ставах все по-умна или привидно приспособима. Изпитвах облекчение, когато успявах да избягам от много стресови ситуации. Намерих си заобиколни начини. Оставях различни впечатления. Исках да открия какво не е наред, но мисля, че сега се чувствам още по-преебана, хаха. Така и не успях да бъда истински доволна от себе си. Исках да се развия възможно най-бързо.  Да постигна нещо значимо, да се свържа с хората и да ги вдъхновявам.  Да се чувствам нещо много повече от себе си.  И колкото повече постигах, толкова  повече исках и по-недоволна ставах. Очевидно е така при всички ни :)  Не е честно, че сега не чувствам за редно да си слагам определения като качества или черти. То не ми остана в какво да вярвам вече.

Установих, че мога да получа одобрението, симпатията дори възхищението на почти когото си поискам, но това подсилва полярните ми представи. И впоследствие налага утрояване на усилията ми. Компенсацията е котвата, от която всеки се нуждае.  Мисля, че сама си правих инсепшън стотици пъти. Като променях дори предишните си мотиви ,за да си изградя характер и да се самоубедя, че съм това, което искам . Упорито се съпротивлявах на всички определения, които хората ми поставяха, преди да ги разнищя, най-вече на хубавите. Много ме беше страх да повярвам на нещо, което впоследствие ще ме нарани повече. Единствено любовта ми носеше някакъв по-траен смисъл. Макар че пак се появяваше конфликтът между това, от което бягам и това, което показвам. И досега не знам кой заради какво точно ме е обичал. За своя защита мога да кажа, че дори фалшивите в кавички образи са си мои, все пак аз съм си ги изграждала, хахахах. И интересът ми, въпреки вече обяснимо егоцентричната ми природа, не е бил изкуствен. Просто трябва да бъда обичана, за да обичам. И да, явно наистина съм твърде сложна. Поне това си остава, хахах.
Единствените прегръдки, при които изпитвам близост са именно тези. Затова влюбена или увлечена  се чувствах най-мотивирана, макар че всички стени и препятствия затрудняваха желаещите да достигнат до мен, все пак успях да получа немалка част от това, което съм вярвала, че магически ще ме промени. Може би е по-добре, че нито аз самата, нито другите знаеха. Не съм сигурна кое страдание е по-болезнено - осъзнатото или мъглявото. При първото самоетикирайки се, разбираш причините ; при второто, обаче, измъчвайки се, се надяваш. Пък и съм капризна във вкуса си. Майко, почнах да се чувствам увредена вече. Щях да кажа, че не се виждам с човек като мен, каквото и да значи това. Дали не е по-добре изобщо да не те разбират, отколкото да се оглеждаш в огледало?

Странното  при прегръщането  е, че искам да изразя по този начин емоция, правя го понякога спонтанно, но очакванията ми не се сбъдват. Чувствам се некомфортно и сковано. В повечето случаи трябва да правя, да говоря или да се случва нещо същевременно. Получавам кратотрайна утеха единствено с прекалено близки хора..Но е добър камуфлаж. И е невероятно абсурдно да го осъзнаеш отведнъж , въпреки че винаги си го усещал. Изпържва ми мозъка. :D 

Сега разбирам, че мисленето ми е грешно...;че  начинът, по който инстинктивно тълкувам се дължи на да кажем дефицит и нищо не е напълно такова каквото ми изглежда. Трябва да се обвинявам по-малко. Но е доста по-трудно, отколкото съм си представяла. Попадам на хора, които с точност описват начина, по който съм се чувствала. Незнайно защо лесната идентификация с тях ми влияе по-зле,  виждам, че се мъчат да се самоубедят просто за да живеят  и се борят всяка секунда. Някакъв чичко с целенасочено приповдигната интонация изтъкваше плюсовете в едно от многобройните клипчета, които изгледах. Доста изнервящо ми дойде, хах. Дали ще стана гениална и как ще започна начисто, без сама да знам дали мога да разчитам на себе си и на това, в което вярвам и мисля. Какви са шансовете да постигнеш комфорт и самоуважение, като не можеш да изразиш нормално емоция, разбираема за другите (винаги има такава, даже доста по-интензивна, просто мимиките , интонацията и жестовете не я издават по лесно тълкуваем начин за околните) и главата ти постоянно нищи проби-грешки. Дори аз попадам в собствените си стереотипи. И колкото повече научавам, толкова по-трудно ми става да не обвързвам всичко с това.

Не съм особено религиозна, обяснимо, но постоянно търся смисъл, това изнендващо също е един от симптомите. Винаги, ок, не винаги... Но след безбройните си трансформации, установих че гледната точка е най-важна. Но засега се затруднявам да открия положителна такава. Старая се да не обвинявам хората, семейството си, света... Дали са правили каквото могат , или не, не е особено важно. Тяхното чувство за вина няма да върне миналото, нито пък има гаранция, че то е щяло да бъде много по-леко, ако всички са знаели. Просто понякога ми се иска да не съм се раждала, тъй като животът ми е като пластелин, който се научавам все по-умело да оформям, но нито една получена фигурка не съвпада с мен и не ми носи неназовамия и неопределим комфорт, от който се нуждая.  Не ме кара да се чувствам човек. Постоянно съм напрегната и пренатоварена. Почти задуших наивното дете у себе си, въпреки че не личи.  Зазидах се в схеми, полагах нечовешки усилия. Беше особено трудно, когато всички ме притискаха в най-лошите ми моменти, нищо не можех да кажа или покажа. Опитвала съм безброй пъти. Самите характерни черти на синдрома са точно тези, които не ми позволяваха иронично.  Лепваха ми се хиляди етикети, получавах милиони напътствия. Все по-селективно се доверявах. Установих, че никой не може да ми помогне. Обвиняваха ме в пълен егоизъм, в несъобразяване с другите, в безчувственост, в безотговорност. Собственото ми семейство постоянно ме нападаше и тормозеше, без да го осъзнава. Приятелите ми бяха част от всичко, което се старая да бъда, но въпреки това, се опитвах да съм честна с тях. И те макар и с най-доброто си намерение, ме принудиха да се затворя още повече. И впоследствие продължих да издевателствам над себе си още по-сериозно. Исках да добия абсолютен контрол, без да си дам ясна сметка до какво може да доведе. Почти се самоубих  по най-странният начин евър. Случиха ми се абсолютно неописуеми и кошмарни  неща. Но и успях да живея  възможно най-"нормално" за себе си, на немалка цена, известно време. Много ме е яд, че не бих могла да споделя най-странният си опит със света, въпреки че не съм сигурна какъв точно принос може да има, освен че се убедих, че наистина съществуват чакри и душа и че материята и енергията са взаимосвързани. Почти съм убедена и, че има живот след смъртта. Което не е нищо ново, но аз за себе си го доказах.  Също така има и карма, така че определено има значение какво правиш, мислиш и казваш, не само в най-логичния смисъл. Имам чувството ,че съм била хиляда човека, надявам се не е илюзия това, че съм дала в какъвто и да е вариант от себе си и съм оставила нещо, с което да бъда запомнена положително, макар и не до такива висоти , в които изчаткалият ми мозък  се е надявал. Всички хора, които съм казвала, че обичам, действително съм ги обичала, макар по не особено лесно изразим начин и въпреки че мисля основно за себе си. Някои повече ,други по-малко :D И абсолютно всеки от тях ми е дал нещо незаменимо, защото до един са уникални и специални. Проблемът е че ми е трудно да дам и да приема любов, много искам,  нуждая се от това, просто ми е трудно. И със сигурност не бих искала да ме съжаляват или да се отнасят към мен със снизхождение. Което като цяло свежда опциите леко до минимум, хаха. 

Животът е странен. Когато те води доникъде. Не всеки успява да си пренареди ценностите ,желанията и целия си смисъл толкова пъти. Да кажа, че е интересен, в момента ми се струва малко извратено. Със сигурност е пълно с малки радости и тук-там грандиозни... Основният проблем е, че се мразиш. И че се мразиш ,че се мразиш. Също и че се мислиш за център на Вселената. А като разбереш, че много малко от това ,което си мислиш, че се отнася до теб, реално се, се сдухваш. Като ужасно капризно и чепато дете, което много иска нещо, но не знае какво и цял живот го търси във всичко, до което се докосне. Спъва се и се изправя само. Коства му много повече и макар да е свикнало, това не прави нещата по-лесни. Напротив. Постоянно губи всичко и се намира отново. Старае се дори когато изглежда напълно обратното. Особено тогава. Самоизяжда се отвътре и търси начини да функционира нормално и да се свърже с околните. Радва се като 5-годишно на всеки успех, който вярва, че е заслужило и светът му се сгромолясва , когато предаде собствените си очаквания. 


Смених си мотивите и желания 30 милиона пъти ,докато го пишех. Прекъснаха ме още толкова. Не знам, не съм се научила постоянно да прощавам това, че другите не знаят кога с какво ти пречат или те ограничават. През цялото време. А да не се надяваш да го разберат, при положение, че си постоянно наранен и засрамен , е  равностойно да се хвърлиш мисловно пред влак. В момента всичко ме дразни. Искам да пребия и наритам някой педофил, хаха. Ама, много, изключително злобно.  

Бях перфектна актриса. Твърде дълго. Дори без да го осъзнавам. Вече не знам какво съм. Просто знам, че ми писна и че не заслужавам всичко, което ми се случва.