Винаги знам какво става около мен. Цял живот прекарах в кома, гледайки се отгоре. Поглъщам стотици непонятни светове, без да дъвча. Заключвам се и си забранявам да дишам. Чувам и усещам твърде много. Обърква ме и ме вбесява. Без да мога да се движа, да изкрещя, да се махна от това тяло. Късове информация преминават през мен. Някои се врязват и остават. Понякога толкова боли, че се научавам да ми харесва. Харесва ми да не си позволя радост. Да повярвам, че не заслужавам, за да се изненадам. Успявам да предвидя всичко. Почти всичко. Става ми смешно, когато ми повярват. Надявам се да са видяли нещо повече. Нещо, което сама не знам. Искам да ме разбират повече, отколкото аз мога. Думите им се разминават с душата ми. Тайно всмуква най-желаните. Разглежда си ги насаме под лупа. Когато истината заприлича на истина, красотата е толкова непреодолима, че духът се бунтува и разпуква земните си окови. Танцува и блести в напор да се измъкне. Иска да даде толкова много наведнъж, че скоро е съкрушен и се връща обратно. Разумът  забранява на реалността да бъде прекрасна. Само така ще оцелее. Само така нищото ще заприлича на поносимо нещо. Казват, че щастието сами си го създаваме, истинското е в най-неочакваните секунди споделеност. Когато за малко не си сам и се осмелиш да повярваш. Искам да го бутилирам и да го отнеса със себе си. Някъде, където  е възможно. Любовта и смисълът да оцеляват.