Когато не си съвсем виновен и се озовеш в капан, от който не можеш да излезеш. И всяка стъпка напред затяга по-силно въжето около врата ти.

Когато търсиш смисъл във всяко вдишване и стряскаш страховете си с надежда, безсмислена, безпочвена, обезумяла.

Когато затваряйки очи я стискаш, както осъден на смърт стиска снимка на сина си и не заспива,  и не може.

Когато секундите крадат най-красивите  стихове, които не измисли и бъдещето е разярен пес , полускъсал синджира си

Когато никой не иска, не знае, не умее, не достига.  Достатъчно.  И все пак разбираш. Не вярваш, не смееш, че може би знаеш защо.

Когато скъсал нишки от безбожност, плачеш, крещиш и намразваш. Само полу-.  И полуотвратен се закърпваш насляпо.  Утихнал и глух.

Когато те обичат и ти дават, но не стига. И се мъчиш да им кажеш, че си друг. И даваш, и обичаш, за да стигне.  Но  си тръгват чужди всеки път.

Когато си се борил и си чакал. Невъзможно възможен си бил.  Всички чудеса си си протакал, най-ценните минути разменил.

 Когато   сам-самичък, се озърташ.  Закъсал в нищото. Небето ти горчи.  И твойто днес си няма утре.  Сърцето си вчера  пръсна  в  “почти”.

Когато изкупил си съвсем вината. И твоята и чуждата в едно.  Смирено бос, но благодарен, проси възмездност   въпрос.

Защо?  Дланите не вярват, но се молят . Накъде, кажете?  Жив не бива да умра.  

Май милост заслужава и глупакът, стига този глупак да не съм аз.