Трябваше да бъда аз. Трябваше да замина още тогава. Трябваше да й кажа, че я обичам, когато още ми пукаше. Трябваше да напсувам шефа си. Трябваше да се променя по-рано и да бъда щастлив, колкото заслужавам. Трябваше да приема онази шибана възможност и да взимам повече пари като Иван. Трябваше да съм различен. Трябваше да вярвам. Щях да имам повече.
Цигарите отново свършват. Почти винаги, когато наистина не ти се пуши. Пак си купуваш, все едно. Ще се хилиш и ще танцуваш, гласчето е добило мощ – вземи си всичко, полага ти се сега. И ти ще си вземеш, дори ще се учудиш колко бързо, колко лесно става. На сутринта, ще се почувстваш горд от себе си, но мило ще я помолиш да си ходи, че имаш работа. Осъзнаваш ли, че само в отчаянието си човек е искрен? Разбира се, тя точно затова се обърна и ти каза, че се надява да те види. Отново. Ти мразиш тази дума, намразваш и нея, че се възползва от болката ти. Неподозиращият изтезаващ е най-жесток, както двегодишното, което натиска вратата, докато пръстът ти е заклещен зад резето. Отваряш хладилника. Има лед, но този път търсиш алкохол. Излизаш, но не си купуваш, подигравайки се на нищожността си. Иска ти се тя да е твоето спасение и да се върне. Без значение какво си казал. А може би, именно заради него. Имаш нужда от нещо, в което да повярваш. Всички ти изглеждат по щастливи, дори циганката, която дъвчи дъвка и протяга едната си свободна ръка в преигран жест. Идва ти да си го изкараш на нея след третото “бате”, но пускаш в кутията два лева, защото ти става жал за бебето. После престава да ти е жал, както с всички неща, които чувстваш като чужда отговорност. Мислиш за всички убийци, палещи свещи по църквите и се успокояваш, че не си като тях. Не искаш да ти пука, а всъщност обратното е всичко, в което виждаш значение. Облаците се отместват и те заслепя слънце.
Логиката предполага допустимо малко възможности – да отидеш вкъщи да си вземеш очилата ; да си купиш нови очила ; да си купиш шапка, въпреки че не понасяш шапки и не ти отиват ; да си избереш сенчесто място, с опция да го промениш, ако спре да бъда такова ; да посетиш приятел ; да седнеш в заведение ... или просто примижавайки , да се оставиш, сещайки се за всички сутрини, когато си се събуждал с надежда най-сетне този лъч да си проправи път и да подразни очите ти.
Всеки вариант ще те отведе някъде. Знаеш го, докато избираш. Както знаеш и за кои отхвърлени точно ти е мъчно. Дали наистина живееш живота, който някой друг винаги е искал и тайно, докато ти се усмихва, ще му се иска да е като теб. А онези, с които никога няма да се запознаеш дали имат значение? А как изглеждаш в очите на непознатите с тези цикламени кръгли рамки за 2,50, които нямаше как да не си купиш, само при мисълта за някой, чиито двуседмични подигравки с радост ще изтърпиш. Иска ли ти се дълбаеш още или просто е е неизбежно, както лятната буря. Обострените сетива долавят всички предвестници, но не можеш да живееш, за да ги чакаш.
Започва някак, продължава непредсказуемо и просто свършва. Описание на всеки живот в седем думи. И а почти цялата ти седмица. Не избирай, ако не си готов. Но не чакай да станеш. Знаеш, че ще се срещнем. Аз ще съм облечена точно както си представяш или поне ще си го помислиш. Мога да ти дам много. Много други могат. Но не разчитай на това. Не се страхувай. Ще започнем някак...