Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
30.09.2010 01:33 - Карта на сърцето
Автор: true Категория: Изкуство   
Прочетен: 429 Коментари: 0 Гласове:
2

Последна промяна: 30.09.2010 01:40


"Има две трагедии в живота : едната е да загубиш копнежа на сърцето си, а другата е да си го върнеш.”                Картата на сърцето ми е неразгазгадаема  дори, а може би най-вече, за притежателя си. Маршрутите й се преплитат, градовете са разпръснати в непоследователен порядък… Между тях спят реки от съмнения и насън се врязват в непроходими лабиринти. Зрънцата на желанието  равен брой пъти биват изгубвани и преоткривани.  А стрелката на компаса изменя същността на  мотивите, скрити зад него, със скорост непонятна на ума. Безкраен кръг от несъответствия омайва дръзналите да съзрат на този малък атлас своето перлено  съкровище. Онова безценно, измечтано в детството пиратско имане. Всеки X, маскиран като крайна цел, води до търсене... Търсенето води до равносметка, а равносметката отново връща към отправната точка; към началните фанфари, обещаващи за кой ли път бленуваното пътуване. Но ексурзоводът не изниква преди вкусът на надеждата да придобие горчивия оттенък на загубена битка. Вкус на безрезултатни усили. Понякога полупризнати, често полуотречени, но винаги пропилени. В търсене на логика в нелогичното, в дирене на прекрасното нищо; на чудото, което примамва сетивата, проектира наяве скритите въжделения и отразява непресторените качества. Картата на сърцето ми се съпротивлява на чуждите очертания и скрива нежността  в центъра на дълбините си. Там, където само чистото, лишено от себичност, намерение би съзряло отпечатъците й.           Открих съществуването на своята карта твърде рано - в мига, в който за първи път размених поглед с реалността. Две находки за един ден. Свариха ме неподготвена. Крехкото ми, непознало още живителния сок на истинския възход, същество дълго не успя да проумее какво означават поотделно и каква е връзката помежду им. Бе заето да свиква със званието личност. Лекуваше  се от шока, в следствие на изненадата от изпъкването на собствения образ сред безличната маса от опаковки. Беше се оплело в догадки къде и защо се намира, какво е да се откъсне от сигурността на уравнението, да бъде само по себе си и за себе си… минус  инерцията, минус сляпо спазваните модели. И четвърт миг преди  да се удавя в непасващите съдържания с изтекъл срок на годност, се огледах в локвата им. После спрях да се гледам и започнах да се виждам. Усмихнах се и отправих благодарности  към висшата движеща сила, временно избавила ме от  злочестието, споходило част от  чуждите животи.            По-късно открих тайната формула на тази ненавременна поява. Свързващото звено между двете открития бе чувството, отговорно за моето осъзнаване. Онзи къс магия, широко признат като смисъл, утеха, опора и главен източник на удоволствие за човешките създания… Новият стимул извади на показ ирационалното у мен, разшири мирогледа ми, с едничката цел да го стесни около себе си, да внедри в съзнанието ми заблудата, че властвам над всяка прашинка от познатите и непознатите си светове и че бих могла да ги преобразя, с помощта на листче, пазещо древни алхимични заклинания.           Позволих си да повярвам, че съм се доближила до това, което  наричат любов, всеки имайки предвид различно нещо. Приех  немислимото.  Осланях всичките си надежди на сонет, възпяващ красотата и съвършеното щастие. Повярвах, че това е любовта и че е моя, че ми е по силите да я запазя и опитомя. Следвах и заплитах нишките на всяка своя тъничка емоция, докато върху картата с невидимо мастило се чертаеха  множество черни точици. Малко по малко растяха, докато се превънат  в автономни окръзи. Мигнах три пъти и преди да ги усетя и да дръпна поводите им, те се развързаха и се втурнаха да откриват своите отклонения, тайни пътечки и задушевни пристанища. Като пияни от свобода  деца в дъхава лятна вечер, възторжено грабеха с шепи от плодовете на всички дръвчета и храстчета, които видеха очите им; подкупваха с усмивките си залязващите лъчи; рисуваха с цветен тебешир  по паважа; пръскаха семенцата на безгрижния си смях по девствените поляни и ги превръщаха в свои райски градини.          Всяка самонасочила се стрелка ме водеше по непознатите улици на душата ми до ново, неизследвано кътче. Показваше ми пътя към моят личен Едем; паралелното пространство, където вирееха най-ценните измежду неподозираните ми богатства и дремеше зародишът на моята идентичност; на това, което ме отличаваше от всичко и от всички и едновременно скрепяваше връзката ми със света. С всяка следваща стъпка стигах по-близо до сърцевината и ако символичните градове и села, през които профучаваше каретата ми, имаха имена, те навярно щяха да бъдат изплагиатствани от  картата на града на нежността  на  Клелия, съдържаща се в романа “Clйlie, Histoire romaine” на Мадлен дьо Скюдери.  И именно тези  от тях, съставляващи очакванията за изтънчена и красива любов без препятствия, простираща се между Езерото на безразличието и Морето на враждебността. В златната  среда, на равно разстояние от двете непрепоръчителни (лоши) крайности. Намирайки се в пълна хармония с ценностите си, се вливах в Реката на склонността, водеща право до опасното море, където приятелството не само че престава да е ново, но и неизменно прераства в нещо повече. А високата степен на привързаност винаги крие подводни камъни, крие риск от пълно себеотдаване, чиито последици са трудно предвидими за тепърва прохождащите по тънкия лед на многонюансните чувства.            Долавям прилики между себе си и героинята на Скюдери. Разбирам нейната сдържаност, която възпрепятства пълното разцъфване на копнежа, гравиран върху картата й. Копнежът да бъде търсена, открита и обичана възвишено. Опитът е средството, без което не може да се стигне до увереност в самоизследването и изследването, без него всичко изглежда колкото прекрасно и възможно, толкова ефимерно и далечно. Не бях обичала досега, не можех дори да дефинирам тази думичка любов и да разшифровам напълно кодовете към нея, скрити в тайния сейф на сърцето ми. И аз се страхувах от  бреговете на Непознатите земи, в които се разбиваха вълните на Морето на опасностите. Страхувах се от неподозираното у себе си - онова, което ми предстоеше да открия, ако остана капитан на кораба си.          Оставих се на течението и му позволих да ме понесе до върха на най-високите вълни и със същата страст и самоотверженост да разбие непотопяемия ми титаник в айсберга на отчаянието. Ако отломките му имаха памет, то щяха да съдържат най-ценните спомени от най-големия ми триумф и последвалото го жестоко разочарование.          Намерих някои от отговорите, които дадоха живот на нови и по-трудни въпроси. Научих, че освен приливи, има и отливи… и оттогава насетне кръговратът никога не е спирал. Удоволствието водеше до болка, а болката до удоволствие.  Когато допрях длани  до зловещия, необитаван бряг, бях влюбена в себе си, бях си самодостатъчна. И тогава станах най-нужна на тези, които проектираха съкровените си мечтания върху мен. Да, Някой тогава бе сигурен, че е  преминал през точните гари и се е добрал до моето съкровище, недаващо му мира в безлунните, задушни нощи. Но с присъщата си ирония и нелепост, Вселенския ред, или т.н. равновесие, коменсация, ме застави да усещам от своя страна  този  доскоро  тъй скъпоценен Някой като най-малко нужен.            Изгубих копнежа на сърцето си, преди да вкуся най-сочните му плодове. Опитах се да намеря нов път на картата, да измисля нов начин да се върна, докъдето бях стигнала, а защо не и да отида малко по-далече.  Разгледах отново всяка отделна точица, обръщах картата наопаки безмерен брой пъти, наситих се на кръгозори, кой от кой по-обезкуражаващи. Молех се да си спомня заклинанията, които ме бяха направили всесилна и отново да всея ред в хаоса, да се преоткрия и заобичам тъй силно. Дълбоко стаеното убеждение, че това е условието за истинската и всеотдайна любов от представите ми, включваща по-подходящ Някой, ме караше да вярвам, че само маршрутът се нуждае от промяна, не й същността на крайната цел, която преследвам. Оказа се, че греша. Оказа се, че наивността ми почти граничи с тази на Клелия. Не можеш да се оставиш да бъдеш обичан и да обичаш друг, без да пренбрегнеш себе си. Не можеш да очакваш, без да даваш, без да се лишиш от някои от основните характеристики на личната ти утопия, а именно тези, които я правят утопия.           Последвалите ми пътувания в страната на чудесата бяха богати на неочаквани обрати. Познах нехайството, неравенството, съжалението и забравата, които позволиха на хладните езици на Езерото на безразличието да ме обгърнат и приютят в клопката си. Достигнаха ме коварство, злословие, низост и заплувах неуверено в Морето на враждебността.  Обходих надлъж и нашир местностите на собствената си карта, без да успея да стигна до оазисите, пълни с нежност и уважение  и нежност и признание. Това  сякаш не беше  моята страна на нежността, вече бе нечия чужда. Може би мадмоазел дьо Скюдери по-успешно би се справила с определянето на топлите и студени  й зони и малките им подобласти с прецизността, присъща за епохата си. Но не живеем вече в XVII-ти век, нито пък моята карта е принадлежност на изкусно създаден, но все пак литературен персонаж, плод на фантазията на френска барокова писателка.            Благодарение на тези, които ме следваха по пътя, разкрих значението, смисълът от поемането на опасните емоционални завои. Единственият начин да избегна залитането в лявата и дясна крайност бе да науча думичката компромис… Не само да узная дефиницията й, да обогатя разговорната си реч, но и да прилагам на практика съдържанието, което открия у нея. Но дали ще го използвам винаги зависи от избора ми, вечно стоящия избор. Бих могла да го взема само след като си дам сметка дали и доколко се нуждая от външна помощ за пълноценното разбиране на картата, криеща ключа към сърцето ми.           Не съм сигурна кой кого и как създаде… Дали картата още с ненадейната си поява  започна да ме моделира, или се открихме и развивахме взаимно…. Едно мога да твърдя със сигурност -  съзнателната ми половина бе повлияна от страстния златотърсач, излязал от дълбоките недра на същността ми , но не бе негов родител.            Намерих отново копнежа си и се опитах да го складирам в буркани за зимата. Беше толкова познат и толкова удобен, като стар приятел, който не си виждал отдавна и умираш да вкараш в живота си отново, завзет от безумното стремление  да запазиш нова част от незаменимото у него, за да украсиш и прерисуваш старите си спомени. Нужно ли е да кажа, че мигът отново се изниза напръсти… и отново се събудих в началото. Мисля, че ми трябва нов копнеж. Старият не би ме навестил отново, вече не се притежаваме… вече сме си чужди           Всяка стъпка напред ме променяше, както и всяко връщане назад. И никога вече няма да бъда същата, макар и да си оставам неразгадана. Незасегната у мен остана само вярата, че истинската любов във всяко едно от измеренията си не може да бъде прекършена от промените, лошите обстоятелства и обратите на живота и някъде в сърцето на картата, ще открия пътя към нея.


Тагове:   сърце,   отдаване,


Гласувай:
2



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: true
Категория: Лични дневници
Прочетен: 71472
Постинги: 147
Коментари: 134
Гласове: 553
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031